До сега не съм чувала някой мъж да бъде представен като „мъж-писател“! Литературата, писана от жени, е до известна степен маргинализирана. На нея се гледа се с известно снизхождение. В повечето случаи отива в раздела „женско писане“ (слава Богу, вече не му казват „чиклит“!). По-сериозният проблем, обаче, е в семейството. Когато една жена остане вкъщи да пише, това означава, че тя си е вкъщи. От нея се очаква паралелно да се занимава с домакинство и още хиляди безсмислени и незабележими неща, които отвличат вниманието и губят време. „Пишеш ли? Аз пък си мисля, че работиш и ти пазя тишина!“ Колко жени са чували това? И не на последно място, проблемът е финансов. За да може една жена да си позволи да прекара известно време в писане, тя най-напред трябва да има условия за това – топъл дом, нахранени деца, платени сметки и т.н. Както е известно, нас писането не е средство за препитание, то е лукс. Това, разбира се, важи за всички писатели, без значение дали са мъже или жени. Струва ми се, обаче, че на жената е присъщо да се погрижи най-напред за околните – съпруг, деца, родители… За съжаление, тази всеотдайност струва време!

– Какво ти даде резиденцията?

– На първо място ми даде самочувствие. Преди имах съмнения, че липсата на време за писане е по-скоро оправдание за липса на желание или воля за писане. Тук си дадох сметка, че наистина мога. Запознах се с прекрасни хора от цял свят. Имахме много интересни разговори за литература, за нещата, за които си струва и трябва да се пише и за това как трябва да се пише. Създадох приятелства, които се надявам да бъдат трайни. Имахме незабравими вечери! И… се спускахме с чепеларския Зип-лайн! Беше прекрасно упражнение по преодоляване на страха от високото и страха от празния лист.