Независимо дали е основна или съпътстваща дейност. И въпреки че всичките ми досегашни ментори, редактори и по-опитни в писането приятели, по време на семинарите по творческо писане или просто на литературна раздумка, са го повтаряли, на мен винаги ми е звучало по своeму някак плакатно и заучено. Даже когато Стивън Кинг го твърди, ми е трудно да му повярвам, а иначе му вярвам доста. Като че ли едва в тези десет дни резиденция, в истинските истории на жените около мен, го видях на живо този успех, дето е 1% талант и 99% труд. Всички правим усилия, за да намерим време за нещата, без които не можем. Изисква се дисциплина, която човек трябва да си наложи сам. А това е по-трудно, отколкото звучи. Така че резиденцията ми даде и това събуждане, което ми беше особено нужно.

– Ти като жена-писател би ли казала, че срещаш някакви конкретни предизвикателства?

– Иска ми се да отворя една малка скоба за резултатите от проучването, което сте правили сред писателки за препятствията в творческия им път. Като спирачка често се споменава ролята на жената такава, каквато обществото я вижда - в грижата първо за другите, после за себе си, в пренебрежителното „женско писане“ или „като за жена е добре“, или още по-лошо – „добра писателка, пише като мъж“, в това, че за жените всичко извън дома, децата и работата в офис е някакъв вид „хоби“. Честно казано, тези резултати малко ме изненадаха, понеже в моя си балон, както имаме навика да казваме, всички тези предразсъдъци към женското писане не съществуват или поне аз не съм ги усетила. Така че благодаря, че ми отворихте очите и за трудностите на останалите, тъй като всички се борим за едно и също и е хубаво да си знаем битките, та да си помагаме доколкото можем. А основните пречки, които лично аз виждам пред себе си, не са свързани толкова конкретно с писането, а като цяло с всяка една дейност, която жената иска да прави и която не е ясно регламентирана. Много по-лесно е когато можем да сложим етикет на професията или заниманието си, да ги категоризираме, монетизираме и изобщо – конкретизираме. Дейност без конкретен, видим, очакван краен резултат, който можем да пипнем и оценим, обикновено влиза в графата „безсмислици“ – мога да използвам и по-силна дума, но няма. И мисля, че това си е конкретно женски проблем, на мъжете сякаш им е повече позволено да поемат рискове с артистични или креативни дейности, от които не се знае какво ще излезе, при тях творческият замах получава от външния свят импулс, а не учудване. Докато книгите, писани от жени, сякаш биват признати едва и само когато спечелят Нобелова награда или бъдат филмирани от Нетфликс – и пак невинаги. Дотогава като че ли не им се дава шанса да бъдат прочетени без предразсъдък. Тази спирачка, която жените усещаме, за съжаление до такава степен е станала част от обществото, че дори когато я няма, ние сами бързаме да си я сложим, превантивно. Така че може би за мен това е основното, върху което трябва да работя в личностен план – нуждата да спра да обяснявам какво, защо и как, да спра да търся някакъв вид външна валидация, свързана с мотивацията и процеса, както и да се опитвам да вкарвам резултата от писането си в каквато и да е категоризация, смятайки, че така на другите ще им е по-лесно да ме видят. Мисля, че най-доброто, което всеки един писател – особено жените – може да направи – е да освободи себе си и процеса, резултатът сам ще намери, или дори създаде, своето място. Но както с повечето неща – по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Дори само да успеем да го кажем, обаче, вече сме направили първата крачка.